Nadica Cvetković 1947–2013

Вече мина една година, откакто ни напусна, остави ни разплакан. Една година от онзи съдбовен, трагичен ден, проклет понеделник. След цялото това време болката не е намаляла, нито празнотата е изчезнала. Не мога да опиша какво изпитвам... в мен се преплитат чувства на тъга, болка, огорчение, гняв... Представям си, че всичко това е било само една история с трагичен край, която ще изчезне, когато затворя корицата на книгата... но не изчезва... реалността е жестока! Помня всички моменти прекарани с теб, лельо, помня твоите предложения, разговори, усмивки, сълзи, болка, щастие, тъга, всичко! След твоята смърт спрях да вярвам в справедливостта и доброто и започнах да разбирам живота, неговата жестокост и тъмната страна, която винаги ще ни следва в живота. Искаме да те видим поне за миг, да чуем гласа ти, да се усмихнем както преди, всичко да е както преди, но....винаги едно проклето "но"... Все още виждам ясно лицето ти, чувам гласа ти, сякаш си там, до нас, но усещам, че лицето ти започва да избледнява, че започвам да забравям гласа ти, въпреки че е дълбоко запечатан в паметта ми. You will be by my side forever, even in my dreams. I love you dear and my best AUNT in the world!